Проектозаконът за детето – чашата е наполовина пълна

Публикация в." Дневник"

Стефан Стоянов е застъпник за правата на децата от 15 години. Магистър е по европейска социална политика от London School of Economics and Political Science, Работил е в България и Англия за неправителствените организации Save the Children, ECPAT и NSPCC. В момента работи за Шотландския комисар за правата на децата и живее в Единбург, но следи активно случващото се в България и коментира в блога си проблеми, свързани с правата на детето в България. Има професионален опит в мониторинга на спазването на Конвенцията на ООН за правата на детето, правата на детето в ЕС, деинституционализацията на системата на грижи за деца в България, международни осиновявания, деца, търсещи убежище и деца жертви на трафик.

Ще започна с "присъдата" – приветствам зрелостта и амбицията на българското правителство да създаде проект за закон за детето, който обхваща почти всички аспекти на неговите права, консолидира голяма част от законодателството, което директно ги засяга и въвежда множество нови положения, които ще подобрят спазването на правата на детето и ще подобрят неговата закрила.

Проектът създава реална възможност България да започне да спазва по-пълно Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирала преди 20 години. Незадоволителното спазване и прилагане на Конвенцията и липсата на информиране на обществото за същността и съдържанието й е една от причините за някои от негативните реакции срещу проектозакона. Другата причина е контекстът на омаловажаване на правата на човека като цяло, представянето им в негативна светлина и редовното им погазване от държавните институции.

Правата на детето са човешки права с по-голямо ударение върху закрилата и с осъзнаване на по-ниската, макар и постоянно развиваща се, степен на неговата автономност. Не може да има уважаване на правата на детето в културния контекст на презрение към правата на човека. Правата на родителите и семейството са права на човека. Те могат и обикновено съществуват в хармония. Но в различни международни актове, защото природата им е различна. Затова е нормално този проект за закон да не фокусира върху права на родителя или на семейството – те са в конституцията и в един от най-силните откъм възможност за овъзмездяване и обезщетение документи – Европейската конвенция за правата на човека. Балансът между правата на детето и правата на човека понякога не е лесен. Това налага зрялост в мисленето и взимането на решения от тези, които трябва да направят този баланс, както и разбиране и посветеност на нуждата от закрила на децата като уязвима група.

Приветствам и нечуваната досега в България воля за консултиране с обществеността, което цели, надявам се, както подобряване на сегашните текстове на проекта, така и провеждане на широка обществена дискусия, която да подобри разбирането за правата на детето. Затова е нужно да се анализират досегашните реакции спрямо проекта и да се планира разяснителна кампания, която информира хората и улеснява продължаващото публично обсъждане на проекта, като по този начин способства за повишаване на качеството на дебата. В същото време предлагам администрацията да помисли как да се възползва максимално от всички направени предложения и коментари, като едновременно с това покаже по един прозрачен начин, че доколкото е възможно съвестно е взела предвид изказаните мнения в следващата "чернова" на проектозакона. Това може да стане с формализиране на процеса на консултация, като се даде възможност в един разумен срок всички желаещи организации и индивиди да могат да изпратят писмени коментари по проекта. След това тези коментари трябва да бъдат анализирани и анализът, изводите от него и самите коментари, да бъдат публикувани в интернет. Така ще може да се проследи как те са повлияли на бъдещите промени в текста на проектозакона.

Намирам за много добър примера на Държавната агенция за закрила на детето с обсъждането на проекта в Съвета на децата към агенцията. Това обаче трябва да е само началото. Едно от основните права на детето е правото му да изразява възгледите си по всички въпроси, които го засягат и тези възгледи да бъдат взети предвид. Затова е задължително един закон, третиращ правата н детет да бъде създаден в рамките на процес на спазване на правата на детето. Администрацията трябва да направи всичко възможно да чуе мнението на максимално широк кръг от деца. Това изисква специална подготовка, създаване на версия на проекта, достъпна за деца, изисква време и средства, но трябва да се разглежда като инвестиция, която ще се изплати, поставяйки бъдещия закон на правилната основа.

В същото време множество текстове в проектозакона имат нужда от значително подобряване. По своята значимост и потенциал за вреда те варират от текстове, които могат да се подобрят, до такива, които ако останат в сегашния си вид застрашават да бойкотират прилагането на основни положителни постановки в проекта. Тук ще дам примери и за двата вида текстове, а в блога си през следващите седмици ще се опитам да анализирам по-подробно всички области, в които проектът трябва да бъде подобрен.

Ще започна откъдето проектът свършва – с органите за провеждане на държавната политика за детето. За такива са посочени министърът на труда и социалната политика, министърът на вътрешните работи, министърът на образованието, младежта и науката, министърът на правосъдието, министърът на външните работи, министърът на културата, министърът на здравеопазването, и областните управители и кметовете на общини. Техните правомощия са детайлно описани в проекта.

Комисията за правата на детето, която се предвижда да бъде приемник на сегашната Държавна агенция за правата на детето, има правомощието да "координира разработването и изпълнението на държавната политика в областта на правата на детето".

Това е много хубаво като начало, но напълно недостатъчно – правата на детето, както всички права на човека, биват разнообразни по своята природа – икономически, социални, културни, граждански и политически. Спазването на този букет от права изисква мисленето на държавата да еволюира до разбирането, че правата на детето могат да бъдат, и обикновено са, засегнати в процеса на създаването и прилагането на изключително широк кръг от закони, политики и проекти, които не съдържат нито думата "деца", нито "семейства", нито "закрила" в текстовете си.

Затова предлагам да бъде вменено ново задължение, което да обвързва всички министри, както и останалите лица, посочени като органи за провеждане на държавната политика за детето – при изпълняването на всички свои функции тези органи да се съобразяват с Конвенцията на ООН за правата на детето и с правата на детето, описани в Закона за детето. Това означава, че всеки проект за закон, политика или друг документ, създаван и прилаган от тези органи, трябва да бъде подложен на тест за съвместимост с правата на детето, гарантирани от Конвенцията.

За да стане това, е необходимо да се прецени какво въздействие биха имали постановките на даден акт върху правата на детето и при преценка на риск от негативно въздействие, да се промени дадената постановка където това е възможно преди проектът да се внесе в народното събрание (ако става дума за проект за закон)с цел да се намали негативният ефект върху правата на детето. При внасянето трябва да се посочи ясно, че документът няма да засегне негативно правата на детето или да се обясни защо се налага те да бъдат засегнат и какви мерки се предвиждат, за да се преодолее негативния ефект.

Комисията за правата на детето трябва съответно да получи правомощието да следи за изпълнението на това ново задължение и да подпомага споменатите органи в спазването му.

Другото правомощие, което трябва да бъде въведено за органите за провеждане на държавната политика за детето е задължението да разяснява правата на детето сред родителите и всички професионални съсловия, осъществяването на чиито задължения засяга, пряко или косвено, правата на детето. Това е и задължение на държавата по Конвенцията на ООН за правата на детето.

Следващият пример демонстрира въвеждането на много прогресивни, макар и силно закъснели мерки за предотвратяване на сексуалното малтретиране и експлоатация на деца, което обаче нито е достатъчно прецизирано, нито отива достатъчно далеч. Става дума за предлаганото създаване на регистър на лица, осъдени за престъпления против сексуалната неприкосновеност на дете, когато са извършили насилие или експлоатация на дете, което им е било "поверено за предоставяне на грижи, защита, лечение или обучение на основание съдебно решение, трудов или друг договор" (чл.202, ал. 1). Предлага се и задължение за доставчиците на услуги и работодатели при назначаване на лица за работа с деца да правят справка със списъка по този регистър. За съжаление текстът не включва извършителите на сексуално малтретиране и експлоатация над деца при други обстоятелства – например, когато извършителите са роднини или близки на жертвата. Това прави обхвата на регистъра твърде тесен, което ще направи самия регистър неефективен. Лицата, осъдени за сексуални престъпления срещу жени трябва също да влязат в този списък. Закрилата на детето от сексуална злоупотреба и експлоатация няма да бъде пълна ако не се разшири текстът така, че МВР да има задължение да поддържа в този регистър и данни за лица, срещу които е водено повече от едно разследване по обвинения в сексуално малтретиране, дори да не е завършило с осъждане. Знам, че това е спорно и изисква баланс между редица права на деца и на възрастни, но практиката в други страни е показала, че включването в регистъра само на осъдени е неефективно. Трябва да се започне дискусия по този въпрос и да се намери приемливо решение. Нещо изключително важно, което не се подразбира от само себе си в текста – тези, които са в ръководна позиция спрямо лица, работещи с деца, ръководителите на всяка организация, чиито служители могат в рамките на осъществяване на правомощията си да попаднат в ненаблюдаван контакт с деца трябва също задължително да бъдат проверявани спрямо регистъра преди назначаването им. Само така ще се гарантира предпазването на децата от проникване на педофилски кръгове в предоставянето на услугите, предвидени да ги закрилят. Проверките в регистъра задължително трябва се извършват за цялата пирамида от служители на Дирекция Социална подкрепа, Комисията по правата на детето и всички полицейски служители. В противен случай регистърът ще бъде повече опасен, отколкото полезен, защото ще внушава фалшиво успокоение за закрила от сексуални нападения.

И накрая един пример за текстове будещи подозрения за искреността на намеренията за намаляване на броя на децата, отглеждани в специализирани институции. Чл. 70 ал. 6 улеснява запазването на сегашното положение, при което повечето деца, нуждаещи се от настаняване извън семейството, които не могат или не бива да се настанят при роднини или близки с лекота биват настанявани в специализирани институции единствено поради липсата на приемни семейства и услуги от резидентен тип. Текстът гласи: "Настаняването на дете в специализирана институция се предприема като крайна мярка за закрила след изчерпване на възможностите за отглеждане от роднини или близки, при липса на подходящо приемно семейство или на социална услуга – резидентен тип, освен в случаите на спешно настаняване." (курсивът мой – С. Ст.)

От една страна се твърди, че настаняването в специализирана институция е крайна мярка, от друга страна се допуска тази крайна мярка да бъде предприета просто, защото липсва подходяща услуга. В параграф 20 от Насоките за алтернативна грижа за деца на ООН се казва: "Използването на институционална грижа трябва да се ограничи само до случаите, когато е особено уместно, необходимо и конструктивно за конкретното дете и е в негов висш интерес." (2009, превод УНИЦЕФ). Липсата на подходяща услуга очевидно не би издържала теста на Насоките на ООН като мотив за настаняване в институция. Подобен текст може да остане само при условие, че се предвиди неговата валидност да бъде ограничена във времето и да бъде поет ангажимент кога точно текстът ще бъде отменен.

Ефектът на този текст се подсилва от уредбата на съдебното решение за настаняване на дете извън семейството му, една от алинеите на която гласи: "В решението съдът се ръководи от най-добрите интереси на детето като настанява детето в семейство на роднини или близки или в приемно семейство. При невъзможност за осигуряване на отглеждане в семейна среда, на детето се осигурява предоставяне на социална услуга – резидентен тип. Настаняването на детето в специализирана институция се предприема като крайна мярка за закрила след изчерпване на останалите възможности." (Чл. 79, ал. 2). (курсивът мой – С. Ст.)

Съвсем открито съдът се инструктира да се води от най-добрите интереси на детето само при настаняване от семеен тип. Имплицитно заложеното послание е, че останалите мерки няма нужда да се в най-добрите интереси на детето.

Оставането на тези текстове в този им вид текст застрашава деинституционализацията на системата на грижите за деца в България.

Проектът повтаря множество изключително вредни текстове в областта на осиновяването на деца, които бяха приети при едни от последните промени в Семейния кодекс – те са свързани със създаването на възможност родителски права да бъдат автоматично отнемани по административен път, без съдебно решение. Тази процедура със сигурност не би издържала стандартите на чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека, гарантиращ правото на семеен живот, защото по един безпрецедентен административен начин опитва да отдели детето от биологичните му родители. Самата вероятност такива решения да бъдат обжалвани и отменяни, а тя по мое мнение е много висока, е предпоставка за травмиране на засегнатото дете и противоречи на нуждата да бъде намерено трайно решение за детето.

Сериозни притеснения пораждат и редица дискриминационни постановки, засягащи деца и възрастни, които просто нямат място в един съвременен закон. Най-краткият пример е липсата на разграничение между носители на човешкия имунодефицитен вирус (HIV) и страдащи от синдрома на придобитата имунонедостатъчност. Така авторите на проекта предлагат законът да дискриминира група хора, носителите на вируса HIV, които имат достатъчен капацитет да бъдат пълноправни членове на обществото, включително да упражняват грижи за деца. Това изискване освен с неправомерната дискриминация, която предлага, поразява и с недалновидността си – то отрича правото на деца, носители на HIV вируса или страдащи от СПИН да получат грижи от хора, които най-добре биха познавали сложността на тяхното положение и техните нужди.

Всички тези, и многото други, недостатъци на проектозакона за детето не трябва да ни отклоняват от основното – че приемането на такъв закон ще е голяма крачка напред в осъществяването и гарантирането на правата на детето у нас. Важно е обаче да се възползваме от шансовете за максималното му подобряване. Чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна.